it turns out there's not much difference between what's toxic and what's good.

22 || blue blood/shadowshiver (plant manipulation) || face claim: Madelaine Petsch

Из въздуха се носеше аромата на екзотичен жасмин, който сякаш се разтваряше и се пропиваше навсякъде. Можеше да усети ненатрапчивия аромат, който винаги ѝ харесваше толкова много, а от някъде се долавяше и привкус на ванилия и кехлибар. Прекрасно съчетани, те бяха в перфектна синхрония, която само засилваше чувствата ѝ. Чувствата, които сега я преизпълваха отново и отново, сякаш всичко се случваше за първи път, сякаш силата ѝ едва сега бе намерила начин да процъфти през малките ѝ пръсти и да върне към живот отдавна мъртвото растение в единия край на стаята ѝ. Тогава, първият път, не бе разбрала какво се случва, нито защо майка ѝ го изхвърли няколко дни по-късно, мърморейки нещо за това че е отровно.
Сега кратка усмивка разтегна устните на червенокосото момиче, докато лианата сама се увиваше по-нагоре и по-нагоре по ръката ѝ. Нежното докосване бе почти ритмично, успокояващо, някак в синхрон със сърцебиенето ѝ. Успяваше да ѝ помогне да игнорира непрестаната глъч, която идваше от другата стая или виковете пред покоите в които бе затворена. Понякога целият този шум можеше да я влуди, ако вече не се бе научила как да контролира всичко това. Как да изолира всички фактори, които целия ѝ съзнателен живот бяха работили против нея, за да я смажат и унищожат на това място.
Първоначално, когато бе започнала да разсъждава логично, вярваше, че все някога щеше да бъде заобичана от майка си и баща си - все пак пред всички останали бяха родители за пример, придружавани винаги с покорното си момиченце, което бе тихо, с огромни очи и буйна червеникава коса. Ала така годините се нижеха, а момента, в който родителите ѝ щяха да са доволни от нея така и не дойде. Дори когато гърбът ѝ бе изправен толкова добре, че целия ѝ гръбнак гореше, майка ѝ продължаваше да я упреква, че не притежава осанка на принцеса; дори когато наизустяваше всяка книга, която майка ѝ ѝ казваше, че трябва да прочете, за нея щеше да съществува малък детайл, който Адийна бе пропуснала.
В един момент момичето просто бе спряло да опитва да бъде добра и угодна. Започна да носи тъмни рокли и да оставя косата си пусната и неопитомена, като пореден щит срещу никога нестихващите изисквания на майка си. От устните ѝ се изплъзваха повече груби думи отколкото добри, а усмивката така и не се завърна на устните ѝ, не и наистина. Да се опитва да избяга и да прекарва време с хората, които баща ѝ заклеймяваше като "опасни изчадия" зачестяваше, когато момичето бе на 12-13 годишна възраст - с това ѝ поведение, красотата ѝ рядко можеше да подмами някой да я пожелае за съпруга в бъдеще и по този начин измъквайки я от тираничния кръг, в който се въртеше. И за това годините се минаваха, а Адийна ставаше все по-различна и по-различна. Макар и нрава ѝ да се измени леко, заприличвайки малко повече на това, което майка ѝ изискваше от нея, за огромен ужас на семейството си червенокосата девойка се "разболя". Поне това бе обяснението им за рязкото ѝ затваряне в дома ѝ за цял месец, докато тя трябваше да се научи как да се справя с новото си "проклятие". Ала не така стояха нещата в действителност. В своето "проклятие", Адийна бе открила своето призвание и това я караше да се опитваше да прекара колкото се може повече време в стаята си, грижейки се за цветя. Това бе нейното спасение не само за ума, но и за душата ѝ. Единствено тя следеше развитието на "проклятието" си след като майка ѝ и баща ѝ не искаха дори да чуват за него. Жалко за тях. Иначе щяха да се притесняват за това как всяко цвете в покоите ѝ се бе превърнало в отровно...