je-ne sais quoi, je-ne-vivre , je-ne-vieve heroux

Jenevieve Heroux # taylor lashae # 27 y.o # Earthlings

Тя е история, изтъкана от неспечелени битки, в ядрата на клетките си носи виковете на загинали рицари, удавени в сълзите на вдовиците им. В очите й може да зърнеш миналото на Света, ирисите й отразяват лудостта на Да Винчи, тънките й пръсти, които дълбаят крехката глина помнят всяка извивка, сякаш под безформеното парче се крие живо същество, което тя копнее да извади на свобода. Няма случайности, може да срещнеш една падаща звезда само веднъж в живота, преди смъртта й, ала тя ще те накара да прошепнеш най-съкровеното си желание, за да промени целият ти свят. Тя ще те накара да мечтаеш за недостижими върхове, за неизречени думи, за сгъвката на шията й и бенката на талията й. Появява се сякаш от нищото, раздира небето ти на две с яркия си пламък и изчезва също толкова бързо, там, от където е дошла. Ала ти няма да си същия, не и след срещата си с нея. Кожата й прогаря дупки в твоята душа като фас от гаснеща цигара. Копнееш за още една дръпка, ненаситен си и пристрастен, ала кутията с цигари е празна. Пристрастен си към пушека, който изчезва в небесата, пристрастен си към нещо, което го няма, идея, а тя се стопява като ледена висулка попарена от лъчите на пролетното слънце. Чуваш смеха й, разнасян от вятъра, нейде в далечината, следваш го из непроходимата гора и се губиш в поемите, които пише, потъваш в океана от история и се превръщаш в такава. Кошутата, претичала през храстите не принадлежи на гората, още по-малко би принадлежала на ловеца. Единствения начин той да се докосне до нея е държеейки изстиналото й сърце в ръцете си, ала докато диша тя тича свободна, единствено притежавана от самата себе си. Не можеш да уловиш вятъра и да го затвориш в буркан, не бъди като глупавото момче, което тръгнало да гони Северняка, едва ли някой го е виждал от тогава. И след като не е вещ, нито човек, не е горски дух или непримирима самодива, не е нито звездите, нито Луната, нито капещите есенни листа, танцуващи под музиката на Орфей. Какво е тя?
Защо се е заклещила в ума ти и отказва да си тръгне? Смяташ, че единственият начин да си щастлив е ако я притежаваш, ала истината е, че дори тогава няма да знаеш какво да правиш с нея? Тя не е за обичане, не можеш да се влюбиш в мехурено балонче и да го затвориш в шепите си, защото то ще се спука още на мига. Най-добре я гледай от далече, притихнат в храстите, докато лежи смирена под слънчевите лъчи, ала дори те не смеят да я докоснат и струят от нея, пазят се, защото знаят, че не са достойни. Тя не е от този свят, сега разбираш. И дори когато ти е позволила да докоснеш с връхчето на пръстите си меката й кожа, помирисваш аромат на стари книги, на маслени бои, на тлеещо в огнището дърво , на пепел , срутени крепости и изгубени надежди.
Тя е изкуство.