way down we go

Fey (Talissa Mafey) / 20 years old
known as Snow White Queen/The Swan
lives: Behzravia
part of: GUILD OF DARKCRAWLERS
face claims: Holland Roden

Едно.
Затвори очи и си спомни.
Две.
Хайде. Спомни си.
Три.
Вдишай и издишай. Няма нищо страшно. Просто си спомни къде остави проклетия ключ.
Четири. Пет.
Побързай. Стените стават прекалено тъмни тук. Дали почваха да се приближават. А онова движеща се сянка ли беше? Как можеше да има сенки в тъмнина като тази?
Шест. Седем. Осем.
Ти си напълно нормална. Напълно добре. Няма защо да се боиш.
Девет.
Мамка му, защо през прозореца не влиза светлина?! Защо изведнъж всичко се стъмва все повече и повече, а точно когато си кажеш, че няма накъде по-тъмно да стане… и мрака се увеличава… как е възможно…
Десет.
Бягай! Просто бягай… но няма къде. Ти си в стая, забрави ли. Стая като онази. Като твоята стая. Златната клетка, в която отрасна. Продължавай да броиш тиктакането на стената. Това обикновено върши работа.
Единайсет. Дванайсет. Тринайсет. Четиринайсет.
Въздух! Още въздух! Къде се изпари изведнъж! Защо кислорода в стаята изчезна? Защо белите ти дробове започват да полагат неимоверни усилия, за те поддържат жива.
Петнай…
Стисни ръце в юмруци. Успокой се. Запази спокойствие.
Петнайсет. Шест…
Спокойствие. Не обръщай внимание на ноктите забиващи се в плътта ти. Не това е важно в този един единствен миг вплетен в многото. Сега имаш друга задача. Игнорирай слабостите на тялото си и тези на психиката. Контролирай се. Внуши си, че си добре. Това е просто стая, която няма как да те нарани. Ъглите не са така остри както ти се струва. Стъклата пропускат светлина както винаги. Цветовете са светли каквито винаги са били. Всичко е играя на въображението ти, което иска да те побърка. Не се побърквай. Не се давай на някакъв си страх. Ти си силно момиче. Можеш да издържиш подобно нещо.
Шестнайсет. Седе…
Кое беше числото след шестнайсет. Седем… седем… осем. Девет. Не!
Седемнайсет.
Седемнайсет.
Седем…
…найсет.
Седни. Седни на проклетата земя, за да не паднеш. За да не пострадаш. Боли! Шиaта те боли. Притисни я. Вените ти ще изскочат от кръвта циркулираща в треперeщото ти тяло. Става ти трудно да преглъщаш така както ти става трудно да дишаш. Притеснява ли те мисълта, че скоро ще ти стане още по-трудно да живееш? Имаш чувството, че ще спрат, нали? Всички органи. До един. Естествено, че ще го направят щом мислиш за това. Нямаш вяра в тях. Нямаш вяра в собствените си системи пълни с литри кръв и течащ живот.
Осем… седемнайсет. Осемнайсет. Осем… деветнайсет. Десет… деветнайсет… двайсет.
Отново мислиш за тях. Какво ще стане ако спрат? Какво ще стане ако точно днес е деня, в който ще си отидеш. Дали за добро? Дали за лошо? Има ли значение? Защо смяташ, че на някого му пука. Усещаш ли сърцето си. Струва ли ми се или забавя? Ами мозъкът ти? Съзнанието ти прегрява. Гори! Разтваря кожата ти. Разглобява те на съставни части. Клетките ти се изпаряват във въздуха. Разтваряш се в собствения си коктейл от страх, параноя и глупавата болест, която върви ръка за ръка с празния ти поглед. Дни! Не минути! Не часове! Цели дни откакто си виждала нормално нещата... дали? Какво значеше ден? Понятието ти се размива в обърканото ти съзнание. Времето губи значението си, фигурите на миналото губят очертания. Все губиш. Губиш още... и още... накрая ще остане ли нещо въобще...
Брой! Върни се на броенето! Веднага! Докъде беше!
Десет. Единадесет... Не! Дваде... Две! Три! Четири!
Думите започват да ти звучат странно. кой въобще ги е измислял. Всъщност казваш ли нещо, защото сърцето ти бие така силно, че не чуваш нищо друго. Гласът ти отдавна е изчезнал. Нима всичко това си си го мислил?

- Даяна! -  това не беше твоя глас. Нито твоите мисли. Мислите имаха ли звук? Как мислиш? Чуваш ли мислите си или... или ги усещаш... или ги измисляш? Какво е да измисляш?
-Ерика! - това определено не е твоя глас. Всичко е мрак. Мрака не може да говори. Трябва да има човек. Той би могъл да говори, но тук няма хора. Няма прозорци. Няма светлина. Странно, но няма и тъмнина. Ами тогава какво има?

Жената нервно притискаше пръсти към китката на момичето. Не се надяваше на силен пулс. Не се надяваше да усети повдигането и спадането на вената. Искаше просто нещо. Един незначителен признак, че не е твърде късно. Проклинаше целия свят! Всяко плуващо пaрче молекула бе пратено по дяволите за отрицателно време.
- Хайде, миличка. - потупа нежно лицето ѝ - Фей... - едва сдържаше сълзите си възрастната жена.
Изплъзваше се между пръстите ѝ и нямаше какво да направи по въпроса. Цял живот броеше дните на собствената си дъщеря. Молеше се така както не се бе молила за себе си.

- робиня е на пазара за роби в Безревия. израснала на улицата си с майка си.
- тайно се е присъединила към Гилдията.
- в момента работи като танцьорка и компаньонка в една от известните кръчми - "Последният фенер".

пс: ликът е запазен за мен