Lucian Blackwood

Съдбата беше добре запозната с работата си и винаги я вършеше до съвършенство, почти перфектна Такава, каквато обикновено преобръщаше животи на сто и осемдесет градуса, но в това нямаше нищо лошо. Дори напротив. Превръщаше глупавото ежедневие в хаос, от който не можеш да се избавиш. Не и толкова лесно, колкото си си мислел в началото.

Да си никой, но и да бъдеш някой.

Лушън Блеклууд не беше нищо особено. Просто един страж. Най - обикновен човек, който просто беше там и вършеше работата си. Точно както се изискваше. Просто му трябваше онова глупаво злато, за да живее. Реално, не се вълнуваше от монети. Даваше всичките си така или иначе. В малкия си и незабележим дом живееха няколко деца, които бяха оставени от родителите им или просто Лушън бе решил, че ще ги прибере при себе си. Бяха седем. Те бяха голяма част от ежедневието му, предвид факта, че се бутаха постоянно в краката му. Имаше място за всичките. Просто искаше да им осигури нормално бъдеще, защото така беше решил. Така бе сметнал за редно и така бе направил, вече нямаше връщане назад. Беше му пределно ясно, че с характера си, вероятно щеше да умре сам, затова просто бе решил, че иска да бъде полезен на някого дори само за малко. Едното момиче беше на почти 18 и скоро щеше да напусне този дом. Трябваше да го направи рано или късно, той нямаше какво повече да  даде, а тя трябваше да опита всичко възможно от живота. Беше достатъчно самостоятелна, за да й се довери, за да знае, че ще се справи. Годините нямаха никакво значение. Тя беше непохватна доскоро, но това бързо се промени.

Дворът беше единственото наистина хубаво нещо. Беше достатъчно голямо пространство, където просто всеки можеше да прави, каквото поиска или така беше преди години. Когато някои от децата бяха достатъчно малки, за да могат да дивеят наоколо. Сега нещата бяха различни и Лушън беше достатъчно категоричен, че нямаше да ги остави да си правят, каквото искаха. Трябваше да се учат на труд и да не се глезят. Той не ги глезеше. Не знаеше как се прави това. Станеха ли достатъчно буйни или пък достатъчно големи, по - голямата част от времето нямаше никакъв смисъл да го прекарват у дома. А на по - малките им имаше доверие просто защото те го познаваха и неговите наказания им отнемаха любимото и обикновено не го връщаха.

Самият той не беше кой знае какво като човек. По - скоро беше затворен и нямаше нужда от никого. Или поне така си мислеше. Когато се задълбаеше в работа и задълженията си, губеше представа за всичко останало. Беше леко груб и прекалено директен, което обикновено го правеше по - груб от обикновено, но него това не го вълнуваше. Имаше мнение и нямаш никакъв проблем с това да го изкаже. Знаеше кога да си затвори устата, но и знаеше кога беше наложително да настоява на своето. Всичко бе твърде относително. А пък той имаше контрол и можеше да потисне всяка своя емоция, стига да искаше.