“Reality is merely an illusion, albeit a very persistent one.”

Emeric Garrin

Ем се ровеше из малката кутийка от бяло дърво, която с годините бе пожълтяла. Всеки път с надежда прокрадваше пръсти между шепата ненужни, вече, дребни вещи – малък медальон от сребро със скъсана верижка, който той много пъти се бе канил да продаде, когато закъсаше за пари и не можеше да си плати наема; писмо-сбогуване от майка му, изписано с дребни, като елмази, буквички с нежни опашки – беше кратко, сладникаво, но в никакъв случай сърцераздирателно, почти все едно го бе писала под диктовка, и най-вече, не му казваше нищо, кичурче бебешка коса завито в изящна малка къдрица, завързана със синя панделка, на която висеше етикетче, гласящо, с почерка, споменат по-горе, „Фабиен“. Този път обаче, нещо го забоде, като с карфица, вниманието му. Беше отлепено ъгълче от тапицерията на кутията. Емерик подвря пръста си и материята поддаде с пукот от разпаряне. Зеленият плат се сцепи на две, като небе от мълния, и от вътре изпадна листче, сгънато на поне десетина пъти. Той го отвори и видя непознатия релеф на карта, която не идваше от това  време, нито бе от земята. На нея пишеше „Лека“ и се очертаваше границите на няколко територии, които граничеха помежду си. Със зелено мастило бе защрихована само една от тях, която, картата назоваваше като Севиел.

Емерик погледа часовника си – осем без десет, трябваше да излиза на сцената. Погледна се в огледалото, ощипа бузите си, разпъна всяко мускулче по краката си, които бяха украсени от синки от пилона. Когато излезе на сцената, забеляза, въпреки ярката светлина, която блещеше право в лицето му, че салонът е по-празен от обикновено. Но и друго. ТОЙ беше там. На обичайното си място в по-тайната част на помещението. Отново сам. Отново с чаша скъпо шампанско в ръка. Погледът му го призоваваше както всяка нощ от последните седем.

- Обичате ли ме? - попита с някаква жилка ирония в гласа той, докато лежеше по корем в широкото легло. Чуждото тяло помръдна леко и Емерик усети погледа на другия мъж върху себе си, беше като шрапнел, който те удря в меката част на корема – гореше, оставяше сладка агония, но нямаше да създаде проблеми, нямаше да те убие.
- Смешно ли ти е? - попита басовия глас и Ем усети студена длан да пълзи по гърба му.
- Ни най-малко. Вие сте сериозен човек, господи Морети. Легенда сте в средите на мафията. - поколеба се младият мъж.
- И сериозните мъже правят глупости, хлапе.
- Май говорите от опит? - студената ръка го хвана за гърлото и Емерик реши, че това е последната му глътка въздух, но грешеше. Полюсно горещи устни намериха неговите и той почти забрави да диша.

- Значи това е Лека! Не съм впечатлен! - цинично рече Емерик, докато стоеше изправен, между краката на Тео, който стоеше мирно, с лице омазано с пяна за бръснене.
- Ще се радвам, ако използваш бръснача по-прецизно. Харесвам местоположението на главата си. - вметна по-възрастния мъж.
- Имаш предвид, да ти срежа гръкляна от ухо до ухо. В един документален филм казаха, че това бил най-прецизният метод и главата седяла непокътната.
- Мисля, че се разбрахме, че доставяме бандитите живи.
- Да, и кое му е забавното?