Do we get a second chance? | Catelyn Erol | 24 | earthlings | Barbara Palvin | RESERVED

- Слизай от там, дребосъче, ще се нараниш. – дрезгавият му глас вяло премина покрай ушите ми. Изплезих му се в отговор и продължих устремното си катерене към върха на дървото. Умело успявах да открия всяка малка издатина на клоните, с чиято помощ изтласквах тялото си все по-високо и по-високо. Не беше просто инат. Беше въпрос на чест да достигна възможно най-далеч. Да победя брат си и да му докажа, че не съм малкото и крехко момиченце, за което ме смяташе. Просто трябваше да му натрия носа. Трябваше.
Ръцете ми трепереха от тъпа и пулсираща болка. Всеки клон отнемаше малко парче кожа, което запазваше като кървав сувенир, доказващ пагубния ми инат. Краката ми се пързаляха по кората на дървото, докато успеех да открия мястото, на което да запазя равновесието си. С всяка следваща крачка осъзнавах, че борбата ми е не просто неразумна, но и обречена на кърваво поражение още от самото си начало. Погледнах надолу, готова да се откажа, но тогава видях тържествуващата усмивка, извила края на устните му. И в този момент осъзнах, че ще достигна върха на дървото, ако ще да е последното нещо, което ще направя.
Явно брат ми беше осъзнал, че няма да ме убеди така лесно и бе взел нещата в свои ръце, защото смътно си спомням, че чувах тихото шумолене на листата, предизвикано от бързото му катерене някъде зад гърба си. Първоначално глухо и далечно, но постепенно все по-силно и отчетливо. Приближаваше се и то много по-бързо, отколкото ми се искаше. Рикар беше дразнещо добър катерач. За крехките му десетина години можеше да се похвали с покоряването на стотици стени, които за мнозина бяха непосилни и няколко десетки дървета. За нас беше отредена участта да го наблюдаваме как умело завоюва поредната си победа. Докато не реших, че трябва да надмина постиженията му и всекидневно, отчаяно се опитвах да му подражавам. Упорито изучавах начина, по който съумява да закрепи тялото си върху тънките клони на дърветата. Докато другите му се възхищаваха, аз запаметявах в съзнанието си последователността на движенията му. Изглеждаше толкова лесно. Започнах да опитвам. Отново и отново. Всеки опит завършваше с нова синина. Всяка вечер трябваше да търпя подигравателната му усмивка, когато сядах с охкане на семейната трапеза. За мое щастие обаче, по-големият ми брат, очевидно досетил се накъде вървят нещата и осъзнал неизбежната ми съдба (болница или девическо училище, избрано специално от майка ми), се смили над мен и ми предложи помощта си. Така дните ми минаваха в неспирни уроци по катерене. Разбира се, беше не по-малко дразнещ от майка ми и винаги се опитваше да ме предпази от всичко, затова не ми позволяваше да се катеря по прекалено високи дървета, а така със сигурност осуетяваше мечтата ми да го надмина. Но в секундата, когато станах достатъчно уверена, че ще се справя и без помощта му, започнах да се катеря сама и да покорявам собствените си върхове.
Именно така се озовах в това положение – висяща от един клон на повече от седем метра височина. Понечих да се издърпам нагоре, но мускулите ми бяха твърде уморени и не успях. Осъзнавах, че ако ръцете ми не издържат, ще се озова на земята с поне десетина счупвания и то в най-добрия случай. Но това, което ме чакаше вкъщи щеше да е по-лошо, така че може би беше по-добре просто да ударя главата си фатално при падането. Не ми се иска да си го призная, но тялото ми бавно започна да се сковава от страх. Пулсът ми се ускоряваше и скоро чувах туптенето на сърцето си по-ясно и отчетливо, отколкото собствения си глас.
- Рик, падам! – изпищях, неспособна да контролирам повече страха си. Ръцете ми се потяха. Сърцето препускаше. Кървавите рани по дланите ми горяха. Болката беше твърде силна. Непосилна. Затова се пуснах.
Винаги съм се чудила какво виждат хората малко преди да умрат. Всеки е чувал историите за живота, който преминава сякаш на филмова лента. Но моят филм беше по-скоро късометражен. Нямаше я и светлината, за която говорят. Последното, което преминава през съзнанието ми, беше че след всичко, получавам най-скучната смърт в историята на неуспелите катерачи.
- Държа те, принцесо. – вкопчих се в ръцете му и дадох воля на страха, паниката и радостта, че е успял да стигне до мен навреме. Очите ми се напълниха със сълзи и преди да успея да ги спра, ризата му беше подгизнала от водопадите, които се стичаха по лицето ми. – Винаги ще те пазя.
***
- Разкажи ми. – погледнах го умолително. – Трябва да знам как се случи.
- Брат ти, единия близнак...
- Рик?
- Да, Рик. Другите двама бяха вече мъртви. Той се опита да те спаси. Тичаше, носейки тялото ти на ръце. Мисля, че паниката си наистина повярва, че си мъртва. Както и всички останали. Наблюдавах го как се опитва да те свести в продължение на повече от двадесет минути. Но ти не помръдваше. Накрая просто те остави до останалите от семейството ви. Тогава аз се втурнах, за да проверя дали си жива. Качих те на кораба, където лекарите ни успяха да доловят затихващия ти пулс. Останалото дължиш на тях и безупречните им познания по медицина. Боя се, че не мога да ти обясня какво точно сториха, но слава Богу, успяха да те върнат сред живите. Месеци наред всички бяха убедени, че няма да се събудиш от комата си, но аз вярвах в обратното. Всеки ден идвах при теб, оставях ти цветя, а когато имах повече време, ти четях някоя от книгите, които събрах от дома ви.
- Какво стана с Рик?
- Не знам, Кейт. Може би е мъртъв. Не открихме тялото му. Но и не открихме следи да е оцелял. Иска ми се да те уверя, че е жив, но не мога. Здравият разум ми подсказва, че си единствения член на семейството ви, който успя да оцелее, макар и противно на всякаква логика.
Дълбоко в себе си знаех, че отговорът ще бъде именно такъв. И въпреки това, да го чуя толкова ясно и отчетливо, за първи път от както се събудих от дълбокия сън, в който мозъка ми беше потънал, бе тежко и болезнено. Твърде болезнено.
- Брат ми е мъртъв...
За последен път си позволих да се разплача. За последен път някой виждаше слабостта и болката ми. За последен път давах свобода на емоциите си.
За последен път бях човек.