"I gotta recognize the weapon in my mind..."

Ирина. Някога, някъде, корените на името й означаваха "мир". Далеч, в предполагаеми тълкувания. Но тази Ирина нямаше общо с мира, в сърцето ѝ имаше хаос, вместо спокойствие; война, вместо мир. Характерът ѝ бе хармония от върхове и спадове, от добродетели и демони, от ярки, харизматични черти и една тъмна непредсказуемост, която плашеше. Онова, което оставаше скрито от околните и тихо спеше, лесно се пробуждаше и госпожицата можеше за секунди да се превърне в звярът, който дълго да те преследва. Децата знаеха, че зверовете живеят под леглото им. В един друг свят, чакащи нощта, за да изпълзят и да отнемат съня ти. Но колкото повече човек порастваше, разбираше, че чудовищата не живеят под леглото. Те се намъкваха в леглото, за да отровят сънищата ти, пропълзяваха из кътчетата на съзнанието ти, когато си най-уязвим и неспособен да се защитиш. Ирина бе едно от тези чудовища. Но за разлика от онези, с които плашеха децата, тя не изглеждаше страшна. Не, тя бе от онзи вид, които с радост да допуснеш до себе си - дълго можеше да останеш пленник на кристално синия ѝ поглед, който дълго да се прокрадва в сънищата ти, докато из въздуха се носи нежният ѝ шепот, мек като кадифе, сладък като мед и полепващ със същата сладост по кожата ти. Умееше това до съвършенство, умееше да бъде най-сладкият сън. Привидение, обвито в розова мъгла и аромат на ванилия. Но можеше да бъде и най-големият кошмар. Можеше да разкъса тази розова мъгла, привиквайки черни облаци, които да заемат мястото ѝ, гласът ѝ можеше да бъде зловещ, погледа - леден в своята бистрота. Можеше да бъде принцесата в нощта и злата вещица, която да те прокълне.
Не е беше винаги такава. Години назад, когато  пързалката, връщайки я години назад. Картините бяха така реални, толкова осъзнати и истински. Можеше да види онова малко сивкаво кълбо от горещия ѝ дъх, който се затаяваше при всеки следващ скок. Звукът от ножовете на кънките сякаш кънтеше в главата ѝ. Ледът бе почти прозрачен, полиран до безумие. Ирина можеше да се огледа в гладката му повърхност. Изглеждаше бледа почти колкото леда, бялото трико, обсипано с камъчета, изпиваше още повече какъвто и да било цвят от лицето на рускинята. Бе като привидение, като танцуваща из горите самодива, но с дяволски поглед, скрит зад кристалната бистрота на очите ѝ. Бе го наследила от баща си, от когото един ден щеше да наследи много повече.
Едва ли някой, освен него, подозираше за драстичната промяна, която щеше да се случи години по-късно с нея и това дявоско пламъче в погледа, да завладее цялото ѝ същество, превръщайки се от искра в пожари, сякаш зародили се в самия Ад. Как можеше да вземе така рязко завоят на промяната? Истината беше, че Ирина бе изначално сбъркана, наследила тази токсичност, предаваща се поколения наред и ѝ бе нужен едно-единствено побутвавне. Правилното побутване. А какво по-голямо от това да оцелее?

- започвайки да се проявяват страничните ефекти от радиацията, а именно - дарбата ѝ, Ирина се вкопчва в сънищата на човек, отговарящ за изпращането на втория кораб в Космоса. Тъй като не може да контролира начинът, по който нахлува в уязвимото му съзнание, в последстие той полудява, но все пак изпраща Ирина заедно с останалите, повлиян от сънищата си.