“I tell my piano the things I used to tell you.”

by **dante rossetti.** Пет Сеп 13, 2019 12:03 am

“It is dreadful when something weighs on your mind, not to have a soul to unburden yourself to. You know what I mean. I tell my piano the things I used to tell you.”

Раждаме се сами и умираме сами.
Животът е просто болезнен преход между тях. Бях роден и отгледан в златна клетка. Златна, но все пак клетка. Баща ми беше учен; знаеше цената на живота, но не и ценностите му. Винаги бешезает в работата си и далеч от дома. Винаги спасяваше нечий живот, но не забелязваше как неговия собствен се разпадаше. Майка ми е дала живота си, за моя. Аз ли? Аз съм просто момче, което никога не се отказва и се забърка в твърде много проблеми.
Бях на твърде млад, когато я срещнах. Красива, несъмнено. Прелестна. Бяхме прекалено наивни да вярваме, че това ще се получи. И все пак беше магично, признавам. Запълни тази празнина в мен. Присъствието й отвори очите ми и изтри самотата за кратко. Още помня първата ни среща в онази порутена библиотека, ухаеща на старост и потънала в прах. И топлината на допира й, когато ръката ми се озова върху нейната докато посягахме за една и съща книга. Срамежливата й усмивка ме накара да забравя името си. Забравях го, а не биваше.
Трагедия, започнала с невинност, с годините превърнала се в отрова. Беше забавно тогава. Посещавахме едни и същи уроци по пиано, преструвах се, че не ме бива, за да крада от времето й, от усмивките й. После се промъквах тайно докато тя танцуваше и я наблюдавах отдалеч. Възхищавах й се. Бях готов да дам всичко, за да я нарека моя.
А не биваше.
Семействата ни водиха тази безмилостна война помежду си от години. Така и не разбрахме причината, но омразата можеше да се подуши от километри. Всичко беше наред докато не разбраха за увлечението ни един към друг. Дори забраните и заканите им не бяха достатъчни, за да ме държат далеч от нея. Знаех за болестта й. Бях я виждал, когато е най-уязвима. Както в онзи ден, когато се разрази дивият пожар и едва не умрях, за да спася нея. Все още се питам защо. Защо съм жив? Два дни по-късно родителите ми бяха мъртви. Убити жестоко. Телата им висяха от скъпите полилеи в огромната бална зала. В този ден умрях и аз. Светът престана да съществува за Росети. Следващите няколко години прекарах в дома на чичо си, единствения ми жив роднина. Пазеше съществуването ми в тайна и беше готов да разкъса всеки, решил да я разкрие. Върнах се за нея. За отмъщението си. И няма да позволя нищо да застане на пътя ми.

Dante Rossetti.blue blood. age: 29
FC: Kellan Lutz

by **Issadora.** Пет Сеп 13, 2019 12:53 am

Accepted!WELCOME TO THRONE OF STARS!

“I tell my piano the things I used to tell you.”

“I tell my piano the things I used to tell you.”

Re: “I tell my piano the things I used to tell you.”