Вървиме ний самотни на светът, звезди световни, всяка своя път; един за други в тайна желба креем, един за друг — и отчуждени греем.

by **Clement Lestat** Чет Сеп 12, 2019 5:50 pm

citizen of Lekha| 27 | FC: Andres RissoClement LestatНощните светила отдавна бяха сменила своя любим, ала все още се мъчеха като грешници да си проправят път измежду плътните черни облаци, които бяха покрили небесата като с плащаница. Из снежната пустош се вихреше като хала студеният вятър, който виеше подобно на самотен вълк изгубил своята глутница, а може би и вълчица. Кършеше гневно сухите и премръзнали клони на оголените дървета по стъмните склонове в търсене на поредната своя злощастна жертва, която напук на ужасяващата вечер, бе открила подслон по бреговете на вечно замлъкналия Едион.

Скрит на завет, мъжът се наслаждаваше на причудливото пукане на огъня, който от време на време пръскаше искри, за да напомни за неутолимия си глад за дърва. Увит в тежките, ала топли кожи, непознатият поддържаше огъня старателно, докато дояждаше последното късче дивечово месо на пригодената за печене пръчка. Хранеше също и коня си с някакъв вид корени, които животното не одобряваше особено, ала въпреки това гризеше настървено, поради оскъдицата на храна. Когато приключи с жизнените дейности, странникът си позволи да облегне гръб на твърдия камък и да обиколи мястото с поглед.

Истината бе, че познаваше тази земя по-добре от съдбовните линии на дланите си. Бе бродил из тези безжизнени поля и брегове стотици пъти и още дълго щеше да го прави, може би до сетния си дъх. Очите му плъзнаха по хоризонта, при което той ги присви в опит да различи границата между небесната и водната шир, ала напразно. Тъмата бе непрогледна, което караше тези две безкрайности да изглеждат като едно цяло. Само понякога се забелязваха сребристите очертания на облаците, които преливаха в загадъчно лилаво, отразени размито в черните води на езерото.

После се загледа в игривите пламъци на огъня, които се виеха като змийки нагоре и танцуваха яростно под съпровода на далечния разгневен вятър. Погледът му остана да почива дълго върху огнените езици и сякаш в тях успяваше да различи образи от миналото си, което отдавна бе забравил. Видя застарялото от мъка и тревога лице на майка си, чието сърце сигурно все още секваше, когато чуеше името Клемент Лестат. Може би никога нямаше да заличи спомена за сълзите, които тази горда благородничка лееше една след друга, когато синът ѝ се отрече от синята си кръв, за да стане поклонник на Омента. Нямаше да забрави измъчената усмивка на лицето ѝ, когато напусна родното гнездо, за да следва вярата си. И всичко това заради нея...

Останал загледан прекалено дълго в огнената феерия, Клемент различи и образа на любимата, която бе изгубил едва на седемнадесет години. Танцуваше нежно с пламъците също като едно време, когато бяха твърде млади да се тревожат за бъдещето. Беше им достатъчна любовта един към друг и към живота, за да бъдат истински щастливи. И може би завидяла за красотата на детските им и чисти чувства, Омента – коравосърдечно и безмилостно - реши да му отнеме девойката, така както Едион ѝ бе отнел Екседия.

Пръхтенето на коня грубо измъкна Лестат от водовъртежа на спомени и чувства само за да установи, че по поруменелите му от студа бузи си бе проправила път една единствена сълза. Младежът поклати глава неодобрително и се засмя тихо, вероятно на себе си. После се огледа наоколо и положи глава на влажната и заснежена земя. Замисли се колко малък всъщност бе светът – една шепа, в която можеш да побереш ръцете на любимата; една длан, с която да прегърнеш клетата си майка; една педя, с която да измериш крачките, с който бродиш като мъченик. Да... Светът бе необятен за номад като Клемент Лестат, ала същевременно толкова малък, че можеше да го побере в джоба на палтото си.:copyright:️ 2981 12289 0

by **Issadora.** Чет Сеп 12, 2019 6:02 pm

Accepted!WELCOME TO THRONE OF STARS!

Вървиме ний самотни на светът, звезди световни, всяка своя път; един за други в тайна желба креем, един за друг — и отчуждени греем.

Вървиме ний самотни на светът, звезди световни, всяка своя път; един за други в тайна желба креем, един за друг — и отчуждени греем.

Re: Вървиме ний самотни на светът, звезди световни, всяка своя път; един за други в тайна желба креем, един за друг — и отчуждени греем.