Имаше момент, в който се замисли дали някога щеше да настъпи тишина. Журналистката бълваше дума след дума. Заплаха след заплаха. По всичко личеше, че я бе притиснал достатъчно, за да я накара да изгуби увереността си. Нямаше и помен от младата жена, която беше готова да се брани и напада. Главата й не бе гордо вдигната. Сега се давеше в собствения си страх. Двете възможности, които й бе дал бяха достатъчно ужасни. Поне това разбираше от поведението й. Можеше да усети миризмата на страх, която излизаше от нея. Носеше се из цялата стая. Срещу него стоеше една нахална млада жена, която вярваше, че има сили да постигне нещо повече. Да стане известна и да направи кариера. На всяка цена и с доказателства, които щяха да съсипят много хора. Поне до преди няколко минути. Сега умът й прехвърляше хиляди варианти. Кой от кой по-ужасен. Всичко приличаше на кошмар, но беше грозната реалност. Думите и действията на Итън не бяха плод на въображението й. Пръстите му държаха уличаващите снимки. Репортажът ѝ се бе оказал една лъжа. 
Продължаваше да стои пред нея. Не казваше нищо. Дори и след като госпожицата замълча. Благодареше на Бог, че най-накрая бе млъкнала! Все още се опитваше да прикрие смеха, който беше готов да разтресе цялото му тяло. Победоносен смях. Този, който просто трябваше да направи няколко снимки. Младият фотограф, който създаваше шедьоври, но не достатъчно важни за съвременната журналистика. Отдавна не се бе забавлявал така. Вярно, че беше доста подло от негова страна, но тя си го заслужаваше. Щеше да ѝ даде добър урок.
След този случай отношенията им се развиха в съвсем различна от очакваната посока. Тя успя да се спаси и да запази работата си, а той стана достатъчно известен фотограф, за да обикаля различни места и да пресъздава видяното чрез снимките си. Някъде там пропусна важни части от живота на братята си. Но винаги ги търсеше. Интересуваше се от тях. 
С проклетата журналистка живееха в омагьосан кръг, който бе далеч от реалността. Като сапунен мехур, който ги предпазваше от злото. Тогава се чувстваше щастлив. Някога се унасяше от тишината и чистотата на въздуха. Забравяше за тревогите си. Заспиваше, за да бъде сигурен, че през нощта ще може да остане буден. Не искаше да пречи на никого и най-вече на нея. Фотографията беше любовницата му, за която всички знаеха и въпреки това не подозираха. Може би полудяваше. Може би беше обсебен. Това бе живота му. Често го гледаше през обектива.
Беше твърде тихо в онзи задушен летен ден.
Така и не бе помислил, че може да се случи на тях. На нея, на него. Бяха навън. Искаше да й купи цвете, да види усмивката й. Извърна се само за миг, когато последва изстрела. След като чу първите писъци на множеството около тях разбра, че се беше случило нещо ужасно. Извърна се и видя тялото й върху земята. Отпуснато и без следа за онази жизненост и лекота, които винаги я бяха придружавали. Работата я отне от него. Не, всъщност той сам я изгуби. Искаше от нея да бъде непримирима и честна. Ето докъде бе стигнало всичко.
Така и не разбра как брат им бе умрял. Сякаш това го довърши. Нямаше сили да пита Марк. Не можеше. Беше загубил едни от най-важните за него хора за един миг. Едно мигване с очи и тях ги нямаше. Бягството им от планетата само го направи още по-безчувствен. Нищо нямаше значение. Дори и след като го плениха. Светът бе черен и бял.