Brianna Wakefield

Отмъщение.
Нима човек можеше да открие по-добра причина да живее? Не и според Бриана. Жеждата за мъст се бе превърнала във водеща сила в живота й. В единствената сила.  Всяка сутрин щом отвореше очи Бри отново и отново се заричаше, че не би се спряла пред нищо, докато не види враговете си, онези, които й отнеха всичко, на колене пред нея молейки я за милост. Но милост нямаше. Нямаше и да има.
Постоянство.
Годините отминаваха , но Бриана не се бе отказала и за секунда. Следваше неотлъчно целта си, приближавайки се малко по малко до това, което искаше. Приближавайки се малко по малко до Лаурентиъс, виновникът за цялото страдание и болка в живота на семейство Уейкфийлд. Човекът, отнел й не само името и титлата. Човекът, отнел й най-близките й хора. В съзнанието й все още ясно виждаше кървавите картини от онази нощ. Пръстите й все още можеха да почувстват изстиващото тяло на майка й. Писъците все още ехтяха в главата й.
Търпение.
Сега вече бе никоя. Лицето й не бе познато сред хората. Името й още по-малко. Търпеливо бе склонила глава пред врага, очаквайки правилния момент. Момента, в който щеше да нанесе своя удар. Момента, в който щеше да получи това, за което години наред бе мечтала. Бе успяла да се внедри в семейството, дори и като слугиня. Потъпка достойнството си без дори да се замисли, знаейки, че много скоро всички усилия, които бе полагала щяха да се оправдаят. Много скоро Лаурентиъс щеше да е в краката й.