corpora lente augescent cito extinguuntur;

СЕГА.
Потрепери.
За миг се поколеба и отпусна натежалата си ръка. Бунтуваше се, но войната, която бушуваше в него нямаше да утихне току така. Съзнанието се опитваше да надвие сърцето, чувствата подчиняваха разума. Дни наред се разкъсваше между тях. Дни наред търсеше, копнееше за друг изход. Дълго премисляше решението си, заблуждавайки се, че действията му зависят единствено и само от волята му. Че краят е плод на съзнателен избор, а не на обстоятелства, които заплашваха да разрушат целия му живот. Обстоятелства, които отнеха единствения му шанс да поеме контрол над собственото си съществуване. Изправен пред пропастта, Маркъс бе на път да пропадне. Бързо и безвъзвратно
Забвението обгръщаше и двамата.
Но нямаше връщане назад.

ТОГАВА.
- Не исках, кълна се. Не исках.
Расмус затръшна вратата зад гърба си. Лицето му беше обляно в сълзи, бледо, изкривено в ужасена гримаса. Беше запечатало кошмар, от който не можеше да се събуди. Кошмар, който не беше проекция на съзнанието му, а реалност, която го притискаше. Задушаваше. Чертите му разкриваха страх. Страх от стореното, страх от бавното осъзнаване на действителността.
Марк се спусна към Расмус. Неизбежните въпроси бяха заменени от тихата паника, която го обземаше. Ледените й пръсти бързо се спускаха по цялата дължина на гръбнака му. Ръцете му трепереха, докато се опитваше да свали окървавената тениска от гърба на брат си. Задърпа го към банята, но краката на момчето сякаш нарочно отказваха да последват командите на мозъка му.
Всичко се случваше като на забавен кадър.
Разкъса плата. Захвърли го в ъгъла. Слепешката напипа крана на душа и го завъртя. Студената вода секна дъха на брат му, но изглежда нито един от двамата не обърна внимание.
- Не исках, кълна се. Не исках. – продължаваше в унес да повтаря Расмус.
И докато кървавата вода се оттичаше в канала, заличавайки всички видими следи от стореното, истината бавно пропиваше в съзнанието на двете момчета.
А с нея дойде и паниката.

СЕГА.
Металът проблесна в ръката му, отразявайки ярките слънчеви лъчи.
Знаеше, че няма друг избор. Решението беше взето. Но съзнанието му отказваше да го приеме. Отказваше да се примири.
Затова продължи да потъва. Стремглаво и бързо.
Изборът. Съзнаването. Истината. Удряха го бързо и силно. Засипваха го като мощни шамари, които отнемаха не само последната капка достойнство, останала някъде дълбоко в него, но и  желанието за съпротива.
Брат му стоеше в сенките с наведена глава в очакване на присъдата си.
Потрепери.

ТОГАВА.
Седяха в изцапаната с кръв вана без да промълвят и дума. Всичко беше изказано. Разказано.
Съзнанието на Марк беше запечатало нощта, когато малкия му брат се върна с ръце, изцапани с кръвта на неколцина невинни. Не искаше да отнема живот. Не беше убиец. Но не беше и достатъчно силен, за да надделее над престъпната групировка, с която злощастно свърза живота си.
- Нямаш друг избор, братко. Така е редно. Не искам да изгния в затвора.

СЕГА.
Едно, две, три.
Пое си въздух.
„Нямаш друг избор, братко“.
Притисна дулото в гърдите му.
Издиша.
- Обичам те.
Последният му дъх тихо отекна в безлюдната гора. Листата на дърветата дълго носиха ехото му, докато накрая не замлъкнаха в гробовна, тягостна тишина. Маркъс коленичи пред безжизненото тяло на по-малкия си брат.
Изборът. Съзнаването. Истината.
Смъртта.
Отмъщението.
И ужасяващата тъмнина, в която потъваше.