.and your soul remains, the blood still stains

Кръв. По чаршафите. По ръцете му. По лицето му. По очите му, на мястото на светлосините ириси, които в момента изглеждаха като избодени. На мястото на белите му склери, от които в момента бликаше отровната гъста течност. На тяхно място бяха останали бездънни ями; опасни бездни, в които всеки би могъл да се удави. Усещаше топлината на бликащата субстанция, усещаше металния и мирис и почти можеше да я вкуси по горната част на небцето си. Чувстваше пръстите си толкова горещи, почти способни да стопят и най-дебелото парче метал. Дъхът ми бе учестен и се удряше във въздушната преграда около мен, след което рикошираше и се връщаше обратно върху мен, удряйки кожата ми и наранявайки я почти до синьо. Виеше ми се свят от тежкия аромат в стаята, от светлината на трите луни, процеждаща се болезнено през прозорците, която, разбира се, не можех да видя, от пердето пред очите ми, с което свиквах през деня, ала от което не можех да се отърва нощем. Треперех, стисках зъби като за последно, защото можеше и да бъде. Влагата по лицето ми - кръвта, примесена със сълзи, караше скулите ми да замръзнат. Сякаш се пропукваха с всяка мимика, която правех, а болката не щадеше. Болката никога не щадеше никого.
Изправих се, подпирайки се на леглото с лявата си ръка, за да не се строполя на земята. Глезените ми се чувстваха меки, ледена пот се стичаше по голия ми гръб. Ребрата ми сякаш се врязваха едно в друго, бях безсилен. Жаждата изпиваше последните ми останали сили, а сетивата ми бяха заглъхнали. Прокарах ръка през гарвановите кичури на косата си, полепнали един за друг от насъбралата се съсирена кървава мръсотия върху тях. Изтръсках ръката си в опит да разкарам отвратителната материя, сякаш това би помогнало. Мигове по-късно отново се намирах върху окървавения чаршаф, който трябваше да сменя преди Господарят ми да го е видял. Не можех да му кажа какво се случва всяка нощ - как сънувам кошмари, но истинският кошмар е, когато отворя очите си, а на тяхно място има единствено черна бездна, разтичаща се по окаяното ми лице. И как всяка нощ по едно и също време този кошмар се повтаря и повтаря, и повтаря, а собствената ми отвара на живота ме дави и поглъща като звяр, дебнещ удобната възможност да ме поеме между острите си зъби. Как картините пред очите ми се сменяха светкавично, но рано или късно рефлектираха върху някого, някъде. И как не можех да обеля нито дума, а когато денят сменяше мястото си с нощта във вечно тъмното кралство, аз отново бях принуден да му служа. Да бъда примерния роб, какъвто всеки би желал.
И всичк това се случваше отново - ден след ден, нощ след нощ. Понякога забравях. Понякога си спомнях. Понякога просто усещах. Зависеше от деня, който така или иначе не можех да видя. А единственото нещо, което оставаше като константа, жигосано върху (не)свободното ми съзнание, е името ми - Рефаим.
***
Пояснения:
~ Ирисите му са почти бели, защото е роден сляп, но въпреки това бързо се адаптира към средата около себе си;
~ Радиацията в тялото му е изключително силна, затова продължителността на живота му е скъсена наполовина, а той самият изглежда с десет години по-възрастен, отколкото всъщност е;
~ След разбиването на космическия кораб няма спомени за живота си на Земята. Губи паметта си напълно, спомня си само името си;
~ Всяка нощ по едно и също време получава видения, обвързани с много болка и кървене през очите. Виденията му всъщност са спомени от предишния му живот, но с различни герои, и рано или късно се случват на някого от околните.